Когато разбрах, че колата ми няма да е готова до петък побеснях. “Електрониката е сложно нещо, трябва да се поръчат нови части, ще чакаш шефе” каза мазният монтьор докато бършеше черните си пръсти в черната и мазна кърпа, действие равносилно на самото безсмислие. Ръцете му не станаха по-чисти, парцала не стана по-мръсен. На принципна на скачените съдове всичко стана еднакво мазно. Ауди-то ми трябваше в петък. Щях да пътувам до някакво забутано село на 600 мили от града ми. Там живееха Андерсън& Андерсън - млади и амбициозни момчета, наследили старата дървосекачница на баща си и превърнали я в последствие в процъфтяващ бизнес, а аз имах силен интерес към дървесината в последните няколко месеца- интересно беше колко пари могат да се направят, но и човек бързо си отговаря на въпроса, защо има толкова много незаконна сеч. Ендвил- така се казваше градчето, на забравено от бога място, но именно там, в безбрежното море от дървета, растяха авоарите, които аз просто трябваше да отида и да откъсна…
Бях озарен от негативното прозрение че до това място няма да има и самолет,а за автобус шансовете надали бяха по-големи. Единственият начин бе да се пътува с влак. Не бях пътувал с влак от 8 годишен. Тогава баба ми Дорис идваше да ме вземе от града и заедно заминавахме за село. Опитвах се да си представя, че гардероба и е дрешникът от Хрониките на Нарния, че на всяко дете на село му се случва нещо магично и неестествено, но всъщност се оказа че не беше така. Истината беше, че дните, които прекарвах като малък на село бяха най-тягостните в живота ми. Дорис беше вдовица от много години, самият аз никога не бях виждал дядо си Матю, но всички в семейството разказваха, че бил изключителен човек. Знам само че моментното ми благосъстояние се дължи на неговата северняшка предприемчивост и големия му късмет, който го е споходил по време на разходка покрай рекичката. Матю беше открил злато и се бе превърнал в един от пионерите на златната треска. Забогатял главоломно бързо малкото село на баба ми отесняло за парите му, и той се преместил в града, в който живеех сега аз. Баба Дорис беше отказала да го последва и още няколко поколения преди аз да се родя се бе изградила традицията, семейните връзки в фамилията ни да са чисто формални и обвързващи единствено с общия бизнес. Бях останал единственият наследник на огромна корпорация, занимаваща се с какво ли не, притежаваща десетки по-малки фирми и предприятия. Но парите не ме правят щастлив. На 43 съм, живеещ напълно според семейното си проклятие- жена ми, Бет, умря при автомобилна катастрофа преди 5 години. Казаха го по новините- голяма верижна катастрофа на магистрала 48, една жертва- жена на 35. Не изпитвах голяма скръб от загубата на Бет- бяхме се запознали като студенти, любовта ни беше бурна, но в момента, в който се заех със семейната фирма, отношенията ни умряха- нямаше ме по цели дни и нощи, нямах и интерес към нея. Предприятието беше много по-сериозно бреме от семейството, а аз не бях в състояние да ги съчетавам двете. Бет имаше любовник, смени ги всъщност няколко. Нямах нищо против, разбирах че жена ми има нужда от любов, а аз не можеш да и я дам. Над главата ми като венец от тръни висяха огромните очаквания на поколения от рода ми, носех наследството на ръцете си за добро или лошо. Не поисках развод- не ми беше нужен, а и имахме дъщеря - Алис. Залъгвах се, че не се развеждам с Бет, заради нея. Мислех си, че не мога да я оставя да расте без баща, но истината беше, че отдавна бях направил точно това- Алис, нямаше баща в чисто моралния смисъл, а само във фигуративния. Съществуваше само физическо лице, което бе дало гените си тя да съществува и нищо повече. Залъгвах се, че парите които давам за нея са достатъчна грижа. Дълго време живях с мисълта, че с пари всичко се купува, но всичко се промени когато Бет загина. Алис пое смъртта и много тежко, за нея майка и беше като ментор, като наставник. Беше на 14 тогава- престана да говори, водих я цяла година по психолози, пръсках пари по различни терапии с идеята да и помогна, но ставаше точно обратното- Алис се затваряше в себеси, а мене ме намразваше все повече. Въпреки огромните си усилия да заместя майка и, постигнах точно обратното- Алис се отврати от мен, с течение на времето се промени корено. Срещаше се с хора, които не познавах, правеше каквото си иска. Отказах се- в крайна сметка живота си беше неин, макар че не осъзнаваше, че тя щеше да наследи милиарди долари след време. От мен искаше само пари. Ролята на баща в семейството се приравни до тази на обикновен банкомат. На 43 съм.Преуспяващ бизнесмен на средна възраст- мисля че изпадам в депресия, в някаква дълбока криза. Казват, че има криза на средната възраст. Май и аз вече вярвам в това…
Въпреки, че бях романтично настроен за пътуването с влака, бях наясно че няма да е съвсем леко- директен влак нямаше,но като цяло имаше и приемлив вариант, прикачване в Еле. Още едно място, чието име звучеше прекалено измислено, за да съществува. 400 мили до Еле, а от там 200 до братя Андерсън. Всичко на всичко с една нощувка във влака. Може би това време беше достатъчно да остана за малко насаме с мислите си, въпреки че рядко мисля за нещо друго освен данъци, заплати, валутни курсове и други такива. Денонощие на спокойствие- сякаш мисълта ме стряскаше. Истината е, че ме е страх да бъда в покой, да не правя нищо. Ами ако умра? Малко ми трябва мисля си…реших да си взема за всеки случай лап-топа и другите модерни джаджи, да прегледам стари сметки и баланси в Ексел, да прочета някой друг отчет, пък може и да ми дойде някой финансов план в главата. Не знам как се пътува с влак- правил съм го толкова отдавна, но реших да се доближа максимално да класическото пътешествие. За това помъкнах със себе си книга- фантастични разкази на А.Азимов. Не че щях да стигна до там да я чета. По-скоро за собствено утешение, че съм нормален човек на 43 решил да пропътува 600 мили с влак. Не бях длъжен да се обяснявам на някого къде кога и защо отивам. Дори пред Алис нямах тази потребност. Мисля даже, че е била щастлива да си стои сама вкъщи, има си пари. Може би въобще не е била вкъщи, сигурно не е разбрала дори че ме няма. Пари си има, няма да закъса. Наистина, пред кого ли държа сметка за делата си? Влизам си просто във влака, запазих си цяло купе, не искам да седя с някакви чудати хора, които ще ме разпитват какъв съм, защото честно казано и аз не знам това. Нямам и желание да слушам чуждите истории. Просто искам да седна във влака, да свърша малко работа, да хапна във вагон ресторанта, да легна да спя и да се събудя в Еле, да сменя влака и да пристигна при Андерсъновците.
Признавам, че се качих на влака с недоверие. В момента, в който хванах дръжката на вратата ме побиха леки тръпки на отвращение- докосвам се до нещо обществено. Подранил съм, във вагона няма никой. Виждам номерчето на купето, което съм запазил и влизам вътре с крачки настрани, защото нося два куфара. Не че нося нещо, кой знае какво- мисля че 4 дена няма да ме има, взел съм дрехи за 7, тоалетни принадлежности, кремове и шампоани- надали ще има това, което използвам насред пустошта, за това мъкна всичко. В малкия куфар се мъдри новата ми играчка- Sony Vaio 12’’ wide. Още не ги произвеждат серийно, от фирмата ми го подариха и съм сигурен че на света няма друг като него. Подреждам внимателно куфарите, отварям чантата със Сонито-то. Усмихвам се леко докато го гледам, поглаждам го леко. Гладко piano-black покритие. Красота. Оглеждам внимателно купето, сякаш е апартамент, който ще купувам. Всъщност това ще ми е жилището за едно денонощие. Самото помещение донякъде надминава очакванията ми, по-чисто и по-голямо е от колко си мислех. Има 6 седалки, но понеже ще пътувам сам, подлакътниците са вдигнати и интериора напомня на 2 дивана поставени един срещу друг. На големия прозорец има щори- сини на цвят. Всъщност всичко е синьо- явно е нещо като фирмен цвят на железопътната компания. Вдишвам дълбоко въздуха в търсене на някаква неприятна миризма, но не откривам нищо. Въпреки опитите си да намеря нещо нередно в обстановката не успявам. Последен оглед на купето- всичко е ОК. Събличам лятното си яке Lacoste и го закачам внимателно. Подбрал съм удобни и спортни дрехи за дългото пътуване. Педантично почиствам невидими прашинки от седалката и сядам. Чакам да се случи нещо. Телефонът ми звъни с мелодията от the godfather- някой от фирмата е. Не очаквах точно това…
Влакът изненадващо рипва рязко напред. В кратка паника се хващам за седалката, усмихвам се на себе си и се отпускам в мястото си. Отново оглеждам с интерес купето, сякаш търся нещо с което да се занимая. Протягам се към малкото куфарче и вадя Vaio-то. Докато чакам да се включи от калъфче вадя свити на кълбо слушалки. Вкарвам ги в лап-топа и си пускам winamp-а. Ровя из песните сякаш търся нещо конкретно. Решавам че ми се слуша Брус Спрингстиин. Слагам си слушалките в ушите, отварям леко щорите. Процеждат се снопове шарена светлина, влакът постепенно ускорява, но все още сме в рамките на града. Не се стремя да фокусирам погледа си в нещо определено и бетонените сгради се размазват в далечината от скоростта на влака. Сива цапаница сътворена, от човешката цивилизация. А колко ли голям е моя принос, в крайна сметка ако човек не се загледа в нещо, всичко се изтрива, заличава се. Кого впечатлявам въобще с това, което съм постигнал? Сега се замислям, че всички сгради, които по някакъв начин са обвързани с моя бизнес и с това което имам стоят на своето място, безмълвни като паметници на човешката ограниченост. А света се движи, отива на някъде. Достатъчно е само да се качиш на влака, за да достигнеш до този простичък извод. Там някъде сред стените от бетон е и Алис, вероятно надрусана до неадекватност, празнуваща деградацията на съществуването си. Мисля, че въпреки финансовите и до по-малка степен моралните си усилия, тя не е мое дете. По-скоро е дъщеря на сивия асфалт, твърдия бетон, алуминиевата дограма и всичко, което е символ на модерния ни свят. Алис е във възраст, в която човек отрича родителите си. Може би като е друсана, по някакъв жалък неин начин се противи на тези, които са я отгледали. Отдавна съм признал провала си като баща и се утешавам с това, че живота сам ще и покаже правия път. Поне мен така са ме учили. Колко малоумен начин на възприемане на света всъщност. Живота не би помогнал на никого да стане качествен човек, но на драго сърце би го упътил в обратната посока. Мисля че очите ми се затварят сами, а Брус пее толкова приятно. Страшно съм уморен.
Осъзнавам Buena vista social club в ушите си- дрямка през деня? Днес ми се случват много неща за пръв път от доста време насам. Бърз поглед на купето- всичко си е на мястото, поглеждам през прозореца- навън гори и хълмове, явно се запътваме към планините. Чак сега поглеждам часовника си- винаги съобразявам ежедневието си с времето. То е това, което имам и това което нямам- моето битие и небитие. Замислям се че сега не ми се налага да се съобразявам с него, защото мога да си прекарам във влака както си искам- без да се ограничавам в срокове, дати, часове и минути. Страх ме е. Няма я Клер, секретарката ми, да казва кога с кого имам среща. В момента се чувствам като малко дете, което иска да прави нещо докато е в детската градина,но лелките са му казали да стои мирно. Спомням си случка като малък, когато играех на улицата. Майка ми се появи и се провикна “Прибирай се!” , аз я попитах защо, да не станало късно, а тя отвърна “Не, гладен си!”. Като цяло това, което се променя в човек или по-скоро това, което придобива, е умението да определя сам от какво има нужда, без да е контролиран от някой друг. Надали всички успяват да го постигнат обаче, но лично аз имах самоувереността на капитан, водещ кораба си през буря. Подхождах към живота си с самочувствие, макар че в ежедневието си бях далеч по-несамостоятелен от останалите хора. За мен работеха толкова много чистачки, готвачки, перачки и какви ли не още лелки. Това, което на простите хорица им се налагаше да правят всеки ден- досадните задължения на делниците- при мен липсваха. Не усещах празнина от факта. Усещах празнина в коремната си кухина- трябваше да хапна нещо. С неувереност се отлепих от креслото, сякаш очаквах влакът да се залюлее или нещо подобно, но това разбира се не се случи.
End of part one
