Alice

Untitled

Мишо беше типичното хлапе на 5, искащо да стане като Бард Симпсън когато порасне, подражаващо на всичко по телевизията, играещо пред блока и вършещо профилактично по някоя пакост, заради която изяждаше шамара на майка си. Малкият Михаил кашкюкаше последните дни, майка му Елена го забеляза и се разтревожи за него. Хлапето обаче бликаше от енергия, тичаше, играеше всеки ден с приятелчетата си на футбол или пък просто се занимаваше с детските си занимания и не даваше признаци, че ще се разболее, но една вечер Мишо гледаше тъжно и не беше гладен.
- Какво има мишленце? Защо не ти се яде? -попита го майка му със страх от това, което детето и щеше да отговори.
- Не съм гладен мамо, лошо ми е…
- Пак си ял сладолед и си пил студена кола. Минкови казаха че Андрей е ходил да се къпе на реката, ти ходи ли с него?
- Не мамо, не съм.
- Не ме лъжи момченце, леля ти Мария каза че и ти си бил там. Айде сега ми се тръшни болен цяла седмица в леглото, да видим как ще пиеш по 3 студени коли от бакалията на Стамен!- въпреки загрижеността си, Елена трябваше да се развика на сина си, нямаше как - майка е.- Я ела да ти видя гърлото…кажи а-а-а!!!
Мишо зяпна широко, присви очи, усещайки реакцията на майка си от това което ще види там.
- Ауууу господинчо много си го закъсал, цялото ти гърло е зачервено!
- Не знам защо. Не ме боли, мамо, нищо ми няма.- Мишо пак излъга, вече предвкусвайки домашния арест, който му се готвеше с всяка изминала минута.
- Аз ще преценя, какво ти има, всъшност не! Леля ти Гинка ще ти каже ей сега всичко. Ц-ц-ц и челото ти гори. Утре няма да ходиш на градина.
Михаил се нацупи, майка му не му обърна внимание, а отиде до телефона, завъртя няколко пъти шайбата.
- Ало Гине…ами как да съм тука компотите ще затварям утре…и как са, получиха ли се?... 20 с царска туршия! Браво,браво… абе Гине моя малкият юнак е с зачервено гърло и температура…ами не, той от няколко дена ми кашля, какво да го правя кажи ми, ходил да се къпе в реката…е а де и аз това до сега му приказвах.- Мишо стоеше безмълвен на стола си, гледаше в една точка, а през главата му минаваха мисли за скуката която щеше да го изяде като звяр с безпощадната си паст.- слез до долу да го видиш моля те…аха…айде аз ще направя кафето, да разкажеш за Италия. И донеси снимки да видя. Чао-чао.-и затвори телефона, като усмивката и моментално се смени със сериозно изражение.
Елена ходеше нервно из стаята, остави кафето да се свари и отиде пак до Мишо който стоеше все така като статуя на стола.
- Никаква кола, никакъв сладолед цял месец, а пък ако чуя че пак си ходил на реката с баща ти ще се разправяш, чули ме!
Мишо не чуваше майка си, но знаеше какво казва- едно и също всеки път когато се случваше да кашля или пък направо да е болен. След няколко минути на врата се звънна, Елена отиде да посрещне съседката си от 5-тия етаж Гинка. Гина беше детски лекар с 23 годишен стаж, първа приятелка на майките в блока. Винаги се случваше някое хлапе да е хремаво или да кашля. Гина съвсем добросърдечно помагаше с каквото можеше, а в замяна обменяше клюки с майките по на кафенце.
- Гине здрасти, а браво донесла си снимки.
- Здрасти Ели, изглеждаш прекрасно! Милата ми тя, като ученичка си направо!
- Айде-айде.- Елена си опъна срамежливо престилката. Двете влязоха в хола, където на масичката бяха сервирани кафета, а в малка чинийка от йенско стъкло се мъдреха няколко шоколадови бисквити.
Мишо беше седнал настрана- унил,тъжен, съкрушен… Леля му Гинка беше вестителят на лошите новини- тази която обявяваше тежката присъда- “да не излиза до края на седмицата, да не пие газирано да не яде студено”, затова и в очите на Мишо, Гина беше виновницата за това той да е болен, защото под това да е болен, той разбираше именно лишенията от дребните му детски удоволствия. След дълъг и отегчителен за Михаил разговор между двете жени за Флоренция, Неапол, Милано и Венеция, след дълго ах-кане и их-кане по снимки от Италия, Гина се сети за какво е дошла.
- Я да го видя твоя юнак какво му има, надали е нещо сериозно.
- Мише, ела тука мамо да те види леля ти Гинка.
“Аха- ела тука мише мамо, а пък преди малко как ми крещеше” мислеше си Мишо докато отиде на дивана до леля си Гина.
- Как си Мишо, гърло ли те боли, да не си пил студена кола? Я отвори уста да те видя..а-а-а браво! Я челцето- ами ясно.
Гина повтори с хирургическа прецизност манипулациите извършени от Елена преди малко.
- Ами, къпал се е в реката, пил е кола после и е ял сладолед- нищо особено, настинал е.
- НЕ съм се къпал в реката!- Мишо защитаваше позицията си до край, но никой не му обърна внимание.
- Сериозно ли е?- попита обезпокоена Елена.
- Не,не…само да не излиза до края на седмицата, да не пие газирано и да не яде студено.
Сякаш кол се заби в сърцето на Мишо- големите му страхове се сбъднаха. Сигурно и приятелите му щяха да му се подиграват…
- Да пие ли някакво лекарство?
- Ами натопли му краченцата в леген с гореща вода и морска сол и да ляга да спи. Но да си стои вкъщи, сега имунитета му е отслабнал и може да се зарази от някое болно хлапе в градината.
- Добре, чу ли Мише? Ще си стоиш вкъщи тия дни.
Гина се умили от печалното изражение на момчето, погали го по косичката.
- Мише няма страшно, скоро ще си здрав и пак ще играеш навън.
Леля Гинка се усмихна и стана да си тръгва. На изпроводяк беше разменена последна информация около работата по зимнината, актуални рецепти, кулинарни тънкости и тайни. Михаил изгледа с детска досада цялата церемония по изпращането. Майка му затвори вратата и отиде в банята. Мишо стоеше в коридора. Чуваше как майка му пуска чешмата, как изчаква да дойде топлата вода, как взима легена и как го пълни с вода. Без да казва нищо на сина си, Елена мина покрай него, влезе в кухнята, донесе пакет с морска сол и пак отиде в банята. След малко грижовната майка излезе с тежък жълт леген.
- Отивай си в стаята и си събуй чорапите.
Без да казва нито дума, Елена сложи краката на Мишо в легена. Водата беше гореща и малкият понечи да ги извади, но майка му ги натисна надолу.
- Стой, не мърдай, отивам да ти направя чай от лайка.
Мишо разбира се не помръдна. Стоически изтърпя краката му да свикнат с водата. След половина минута вече не му се струваше толкова гореща. Майка му се върна с две чаши, от които излизаше пара. Едната я даде на Мишо- чай от лайка…другия символ на всички болести. Михаил го ненавиждаше- пиеше го само когато е “болен”. В другата чаша имаше гореща вода, която Елена изля в легена. Мишо отново усети гореща вълна, но майка му отново му държеше краката, да не ги изкара от легена. След това Елена му оправи леглото, разтри малкия юнак, облече го в пижама и го остави да спи. Не каза нищо, но преди да изгаси лампата го целуна нежно по челото, както правеше всяка вечер.
- Лека нощ, мамо.
- Лека нощ, мишле…
Врата се затвори, а Мишо чу майка си да отива обратно в кухнята. Михаил погледа малко тъмната стая, обърна се към прозореца- нощта беше ясна, небето- пълно със звезди. Не след дълго болният Мишо заспа.

***
-Мамо..мамо!Събуди се…мамо!
Елена уплашена отвори очи. Сина и стоеше по пижама до нея. Майката стана рязко, сякаш беше бодра, сякаш не беше заспала до преди няколко секунди. Гледаше Мишо право в очите.
- Какво става Мише, какво има?
- Много ме боли гърлото, не мога да спя, лошо ми е.
Елена пипна сина си по челото.
- Мишленце ти гориш, легни ми в леглото, ей сега идвам!
Мишо легна в топлите завивки на майка си и се сви. Майка му се върна с чаша вода и таблетка панадол.
- Изпий го, няма страшно ще ти мине.
Докато гледаше как детето и с мъка преглъща хапчето и водата, Елена сякаш на себе си промърмори.
- Добре си се подредил…
Мишо гледаше тъжно, болката го мъчеше. Майка му го прегърна, погали го нежно.
- Няма страшно, остани при мене да спинкаме заедно, утре ще отидем на лекар.
Двамата легнаха, Елена галеше спокойно сина си, докато усети че дишането му стана спокойно и равномерно. Непомръдвайки да не събуди рожбата си, Елена лежеше и си мислеше. През главата и минаваха, всички телефони на детски лекари, които познаваше. Нощта беше ясна, небето- пълно със звезди. Елена гледаше в тъмното, гледаше дълго, докато най-накрая дългият ден не накара насила клепачите и да се затворят…

***

Елена остави сина си да се наспи. Докато малкият наваксваше пропуснатият през нощта сън, тя успя да уговори преглед при по-квалифициран педиатър от леля Гинка. Мишо се събуди, но се чувстваше много слаб, беше блед, със сенки под очите.
- Мише, обличай се! Ще викнем такси и ще отидем до болницата да те прегледа лекар.
Михаил изпитваше страх от лекарите и болницата. За него тя беше като затвор, в който изтезават хора, беше чувал какви ли не истории от децата в градината. Но нали майка му щеше да е там? Това му вдъхна сигурност и той без много-много да мрънка се облече и се примири с това че за първи път ще отиде там, където според детинските легенди всяко момче-юнак срещаше безпощадната си участ. В таксито Мишо не спря да мисли за болницата и за това, което може би щеше да му се случи вътре. Беше само виждал сградата и всеки път я подминаваше отдалеч. Елена видя, че Мишо гледа уплашено- не беше нужно някой да и обяснява защо. Тя го придърпа до себе си и го прегърна.
- Само 10 минутки да те прегледа лекаря. Няма нищо страшно! Ти си моето юначе. Нали? Моят малък мъж!
- Спокойно мамо, не ме е страх.
- Това да се чува!
Таксито спря на бариерата пред болницата, Елена плати и слязоха. Мишо инстинктивно хвана майка си за ръка, очите му не се отлепяха от голямата сграда. В двора вървяха наляво-надясно лекари в бели манти, Михаил ги следеше със страх.
- Хайде, юначе.- усмихна се майка му и го поведе за ръка.
Двамата влязоха в двора, Мишо вървеше плътно до майка си, не изпускаше ръката и. Струваше му се, че лекарите го гледат, стори му се че някъде отвътре в сграда се чува детски плач. Студена пот изби по челото му, забърза крачка. Но накъде, навътре? Та там и най-големите юнаци си намираха майстора… Няколко минути по късно, Мишо седеше на пейка с майка си пред кабинет и чакаше да му дойде реда. В болницата миришеше на болест и скука. Само така Михаил можеше да определи специфичната миризма на препарати по коридорите. Насам-натам вървяха лекари, вече бяха все по- близо до него, Мишо се опря здраво в майка си. И други болни хора чакаха реда си пред различните кабинети, но нямаше нито едно дете. Всички изглеждаха ужасно, бледи, сополиви, кашлящи, отегчени и скучаещи. И къде бяха децата? Чак сега Мишо осъзнаваше къде е попаднал- в един свят на болни възрастни. Вратата до тях се отвори със зловещо проскърцване.
- Следващия!- отсече с гръмовен глас огромно медицинско лице някъде по среда между двата пола.
Беше ред на Мишо. Той беше следващият. Елена го завлачи в стаята. Медицинската СЕСТРА, съвсем условно приета за такава, която ги посрещна седна зад едно бюро и се зае да дописва някаква документация. Огромните и ръчища мачкаха листите, а химикала се губеше между пръстите. Зад съседната маса седеше плешив мъж с очилца, който нервно се клатеше на стола си на колелца. Той носеше бяла манта, очевидно беше лекарят. Мишо го прецени като студен и скучен чичка, опитваше се да си представи колко деца е изтезавал до сега, въпреки че се стремеше да не мисли за лекарят и болницата. Насили се да се сети как ще си играе с децата пред блока след като оздравее и от това се почувства малко по-спокоен.
- Така…така,така,такаа. Ти си Мишо, на 5 и си настинал, така ли?.- докторът гледаше из под малките си очилца и говореше сякаш не си отваряше устата.- Седни на кушетката Михаиле.
Мишо не обичаше да го наричат с пълното му име, беше признак че е направил пакост и следва да му се скарат или в най-лошия случай дори да изяде шамар. Елена стоеше до вратата. Лекарят си сложи маска пред устата, стана от стола и се надвеси над малкия си пациент. Мишо го гледаше право в очите.
- Отвори уста.- Михаил я отвори.- кажи а-а-а. - Мишо каза а-а-а.- Хм…добре,добре. Вдигни тениската!
Мишо се вцепени, как така да си вдигне тениската. Мъченията почваха. Малкият юнак извърна глава. Усети студен метал по кожата си.
- Дишай дълбоко! По-дълбоко…абе по-дълбоко не можеш ли бе момче?! А така! Продължавай да дишаш.
От дълбокото дишане Мишо се отпусна, за малко да заспи. Лекарят свърши с прегледа, обърна се към Елена.
- Вие сте майката нали, ами синът ви има нужда от по-обстоен преглед. Опасявам се че е болен от възпаление на долните дихателни пътища, нужда е се от пълни кръвни изследвания, както и на изследвания на секрет от гърлото.
Мишо стоеше и слушаше обясненията на лекаря. Не разбираше нищо- той просто се чувстваше зле, искаше да оздравее.
“Здравей Мишо. Болен ли си?” Мишо се огледа стреснат около себе си. В стаята имаше и друг човек, чиито думи не се чуваха, но влизаха в ушите на малкото момче. “Не се страхувай от мен, аз съм този, който го е страх”. Елена и доктора водеха дълъг разговор, от който Михаил не чуваше абсолютно нищо. В главата му кънтеше странния глас на непознатия в стаята.” Мишленце, всичко е безполезно. Ти си много тежко болен, ще умреш. Не се страхувай обаче…”
***
Мишо лежеше тежко болен вече 3-ти месец в болницата. Беше пребледнял, изтощен от хемодиализата, беше забравил какво е да си играеш, беше забравил студа на колата и сладостта на сладоледа.
“Как си днес юначето ми? Малко остана.”. Мишо извърна врата си и видя младо момиченце на неговата възраст, държащо в ръката си стъклено топче в ръката си. Малката госпожица беше с чисто бяла рокличка, дълга руса коса на къдрици, сини очи и красива усмивка, която може да има само едно дете. Момичето хвърли топчето към Мишо.
-Дръж!