and ? 1 0 01 010 01101 01

and time is slowing down
and if we only had a little more time
then this time
is all we have
do you remember the time we
and all the times we
and should have
and were going to i know
and i know you remember
how we could justify it all
and we knew better
in our hearts we knew better
and we told ourselves it didn't matter
and we chose to continue
and none of that matters any
more in the hour of our twilight
and soon it will be all said and done
and we will all be back together as one
if we will continue at all
and you never get away
and you never get to take the easy way
and all of this is a consequence
brought on by our own hand
if you believe in that sort of thing
and did you ever really find
when you closed your eyes
any place that was still
and at peace
and i guess i just wanted to tell you
as the lights start to fade
that you are the reason
that i am not afraid
and i guess i just wanted to mentionas the heavens will fall
we will be together soon if we
will be anything at all

and all we ever were
just zeros and ones

Гара "Отвъд" (част 2)

С изненада разбирам, че във вагон ресторанта готвят превъзходно, имат добро червено вино и продават кубински пури. Хубаво е, когато живота надминава очакванията ти. Може би съм от онези досадни кретени, които гледат всичко с голяма доза скептицизъм, отричат това, което им е непознато. Склонен съм да се затварям в себе си и да казвам “Не, това не струва, не го искам” още преди да съм видял за какво става въпрос. Така беше и този път- към всичко във влака подхождах със страх и отвращение. Не понасям новостите в живота си и винаги съм се имал за човек на навика. Ежедневието ми едно голямо нищо, изпразнено умишлено от вероятността да ми се случи нещо различно, но това е цената, която трябва да се плати, за да се съхраня, за да развия бизнеса си. Когато бях в гимназията, имах приятелка, която изпращах всеки път когато излизаме до тях. Различното от класическия случай с изпращането на девойки бе, че не ми се налагаше след това да вървя един час докато стигна до нас, защото приятелката ми живееше близо до вкъщи и ми беше по път. Дори след като се разделихме, чисто машинално се прибирах по същия път, които извървявах преди това всеки ден с нея. Правех го без да искам, беше ми навик и не можех да си представя да се прибера от другаде, случваше се някак естествено и от самосебеси. В началото когато минавах покрай къщата и, поглеждах към прозорците, но след време спрях да го правя- просто бях човек, който отива на някъде и минава всеки път от там. Като онези работници от филмите, които като се прибират от заводите вървят пеша по един и същи път, може би и аз правех така- минавах постоянно от едно и също място…всеки ден.
Прибирам се в купето си, нахранен, леко ми е тежко дори, отпуснат съм от 3-те чаши Мерло. Решавам да гледам филм. Отдавна това ми беше единствения досег с някакъв вид изкуство. Беше достъпно лесно се възприема и на важното, не ми костваше много време. Гледах всичко, бях се тотално вманиачил- сигурно съм изгледал стотици филми, но помня толкова малко от тях. Може би не беше време сега точно да гледам сериозни филми с общочовешко послание за това си пускам Умирай Трудно 4. Наблюдавам Брус, гледал съм лентата няколко пъти за това си търся избрани моменти. Не правят такива филми вече. Гледам окървавения Джон Маклейн и си представям, че гледам американски екшън от края на 80-те години. Усмихвам се леко при мисълта, че във филма няма никакъв смисъл, дадени са луди пари за пълната ентъртейминг глупост. Напъвам се да намеря послание в филма, но за друго освен че Брус умира трудно не се сещам. Новите екшъни са пълни с яки коли, полу-голи силиконови мадами, яки плажове и всички екстри, но Брус няма място там- той трябва да е в кръв, да си плюе зъбите, да трепе лошите наред. Не правят такива филми вече- ето дори и жаргона звучи демоде и дори жалко- всички герои са типажи, ох умилявам се като го гледам тоя филм. Затварям лап-топа и лягам да спя, като човек които е направил това, което си е поставил по план и доволен ляга да спи. А аз просто прерових набързо филма, изгледах кадрите които исках, но въпреки всичко придобих същото усещане.
Леко отварям очи. Срещу мен седи някакво момиче. Стресвам се и сядам бързо, разтърквам си сънено очите и я поглеждам- усмихва ми се мило и приветливо. Давам и най-много 25 години. Гледа ме с големи зелени очи, почесва се срамежливо по русата си къса косичка, после си опъва шарената блузка и приглажда полата си, подритва по пода с сандалите си като малко дете
-Здравей, как спа? - каза ми тя.

End of Part 2