Уводът на Исйето ми по Философия (тема: Българи в Европа, Европейци в БГ)
Вместо увод:
Семейство Минкови вече 2 дена пътуваше с Ладата на стария бай Стайно Минков. Беше от онези култови соц-возила: едно време ярко зелена, от вътре със зелен китеник на седалките, икона в дясно на волана, освежител за въздух в формата на зелено борче, висящо от огледалото, и пластмасово куче на задното стъкло, кимащо с глава на всяка по-голяма дупка по пътя. Сега обаче кученцето не трепваше, защото Петър Минков, заедно с жена си Пенка Минкова и челядта си, беше тръгнал за Европа. Петър беше на 42 години, стругар през целия си живот, с жена си бяха женени от 20 години и живееха в апартамента на родителите му в Сливен. С приемането на родината ни в Евросъюза Петър реши, че е време да извади от заделените пари и да заведе семейството си да видят малко свят. Самият той не беше излизал в чужбина. Всъщност беше, но преди 18 години, на някаква стругарска конференция в Молдова. Но на запад не беше ходил и сега беше особено щастлив, да заведе и децата си. Представяше си тяхното вълнение за първи път да са толкова далеч от Сливен. Семейство Минкови се бяха насочили с едри крачки към Берлин, Германия. Там от 47 години живееше далечен братовчед на бай Стайно, който нито Петър, нито самият Стайно бяха някога виждали. Това разбира се не пречеше на Минкови, да отидат на гости на далечния роднина- нали все пак сме българи и знаем що е гостоприемство? След дълги перипетии семейството изнамери от някъде начин да се свърже с далечния братовчед и да обяснят за какво точно става въпрос. Точно в 7 сутринта зелената Лада се беше наредила на опашката от автомобили, чакащи да преминат в Австрия. Децата горяха от любопитство, постоянно питаха къде са, какво става, а Пенка беше вече изщракала 2 от общо 4-те филмчета на фотоапарата. Петър беше леко загрижен:
- Слушай Пенке, влизаме в Австрия. До тук бяха братята славяни, мълчи ся като минаваме, остави ме аз да се оправям.
Пенка въобще и нямаше намерение да се обажда- много я беше страх от митничари
- Чу ли жено, няма да се обаждаш.- продължаваше да заповядва Петър, който се опитваше в тази непозната ситуацията да играе успешно ролята на глава на семейството.
Децата нещо се боричкаха на задната седалка, дигаха шум. Петър ядосано се обърна към тях, бяха две момчета на по 15 и 13 години.
- Бояне, спри се! По-голям си! Тихо Андрей! Бояне, шибни един шамар на брат си да млъкне, да не ви оставя тука на границата да се оправяте сами. Тихо ей!
По препоръка на колегата си Манол, Петър се беше запасил със няколко стека цигари, които щедро раздаваше на митничарите. И ето че дойде ред на Ладата…
- Гутен морген, вохер комен зи? -поздрави приветливо млад митничар.
- Ъъъм…- Петър се чувстваше неловко, с предишните граничари се разбираше що годе на някаква смесица от славянски езици и сливенски диалекти, но ето че суровата среща със запада беше неизбежна.
След кратко колебание какво точно трябва да направи, Петър за изумление на младия австрийски държавен служител, отвори вратата на зелената Лада, излезе, отвори багажника, извади един стек цигари синьо Виктори и го тикна в ръцете на втрещения граничар. Австриецът стоеше вцепенен. Такава ситуация не беше описана в нито един наръчник или учебник, който го подготвяше за служебните му задължения.
- Вас ист дас? Вас махен зи? Дас гейт дох нихт!- говореше момчето на неразбираем за стругаря Петър език.
Нашенеца остана с вътрешното усещане, че всичко е минало по реда си, въпреки че бе малко изненадан от факта, че граничаря не поиска паспортите им.
“Брей”-помисли си Петър-“Европейска работа, нещат паспорти вече! Какво доверие ни имат само!”. Господин Минков потупа приятелски митничаря по рамото и с широка усмивка влезе обратно в Ладата. Граничарчето взе да се опомня, но Петър беше вече врътнал ключа на зелената лимузина.
-Готово, оправихме се жено!-заяви с гордост Петър на жена си.
Митничаря леко се паникьоса.
-Найн, найн! Щопен зи зофорт иирен ваген! Халт!
Петър тотално беше игнорирал виковете на граничаря, вкара на първа и тръгна да прекрачва прага на поредната страна, част от тяхното дълго и вълнуващо Европътуване. Митничаря извика нещо по радиостанциата си, бариерата пред зелената Лада се спусна рязко и Петър изненадан наби спирачки. Нали направи всичко както трябва? Какво се обърка? Пусти му австрийци…
***
Семейство Минкови вече 2 дена пътуваше с Ладата на стария бай Стайно Минков. Беше от онези култови соц-возила: едно време ярко зелена, от вътре със зелен китеник на седалките, икона в дясно на волана, освежител за въздух в формата на зелено борче, висящо от огледалото, и пластмасово куче на задното стъкло, кимащо с глава на всяка по-голяма дупка по пътя. Сега обаче кученцето не трепваше, защото Петър Минков, заедно с жена си Пенка Минкова и челядта си, беше тръгнал за Европа. Петър беше на 42 години, стругар през целия си живот, с жена си бяха женени от 20 години и живееха в апартамента на родителите му в Сливен. С приемането на родината ни в Евросъюза Петър реши, че е време да извади от заделените пари и да заведе семейството си да видят малко свят. Самият той не беше излизал в чужбина. Всъщност беше, но преди 18 години, на някаква стругарска конференция в Молдова. Но на запад не беше ходил и сега беше особено щастлив, да заведе и децата си. Представяше си тяхното вълнение за първи път да са толкова далеч от Сливен. Семейство Минкови се бяха насочили с едри крачки към Берлин, Германия. Там от 47 години живееше далечен братовчед на бай Стайно, който нито Петър, нито самият Стайно бяха някога виждали. Това разбира се не пречеше на Минкови, да отидат на гости на далечния роднина- нали все пак сме българи и знаем що е гостоприемство? След дълги перипетии семейството изнамери от някъде начин да се свърже с далечния братовчед и да обяснят за какво точно става въпрос. Точно в 7 сутринта зелената Лада се беше наредила на опашката от автомобили, чакащи да преминат в Австрия. Децата горяха от любопитство, постоянно питаха къде са, какво става, а Пенка беше вече изщракала 2 от общо 4-те филмчета на фотоапарата. Петър беше леко загрижен:
- Слушай Пенке, влизаме в Австрия. До тук бяха братята славяни, мълчи ся като минаваме, остави ме аз да се оправям.
Пенка въобще и нямаше намерение да се обажда- много я беше страх от митничари
- Чу ли жено, няма да се обаждаш.- продължаваше да заповядва Петър, който се опитваше в тази непозната ситуацията да играе успешно ролята на глава на семейството.
Децата нещо се боричкаха на задната седалка, дигаха шум. Петър ядосано се обърна към тях, бяха две момчета на по 15 и 13 години.
- Бояне, спри се! По-голям си! Тихо Андрей! Бояне, шибни един шамар на брат си да млъкне, да не ви оставя тука на границата да се оправяте сами. Тихо ей!
По препоръка на колегата си Манол, Петър се беше запасил със няколко стека цигари, които щедро раздаваше на митничарите. И ето че дойде ред на Ладата…
- Гутен морген, вохер комен зи? -поздрави приветливо млад митничар.
- Ъъъм…- Петър се чувстваше неловко, с предишните граничари се разбираше що годе на някаква смесица от славянски езици и сливенски диалекти, но ето че суровата среща със запада беше неизбежна.
След кратко колебание какво точно трябва да направи, Петър за изумление на младия австрийски държавен служител, отвори вратата на зелената Лада, излезе, отвори багажника, извади един стек цигари синьо Виктори и го тикна в ръцете на втрещения граничар. Австриецът стоеше вцепенен. Такава ситуация не беше описана в нито един наръчник или учебник, който го подготвяше за служебните му задължения.
- Вас ист дас? Вас махен зи? Дас гейт дох нихт!- говореше момчето на неразбираем за стругаря Петър език.
Нашенеца остана с вътрешното усещане, че всичко е минало по реда си, въпреки че бе малко изненадан от факта, че граничаря не поиска паспортите им.
“Брей”-помисли си Петър-“Европейска работа, нещат паспорти вече! Какво доверие ни имат само!”. Господин Минков потупа приятелски митничаря по рамото и с широка усмивка влезе обратно в Ладата. Граничарчето взе да се опомня, но Петър беше вече врътнал ключа на зелената лимузина.
-Готово, оправихме се жено!-заяви с гордост Петър на жена си.
Митничаря леко се паникьоса.
-Найн, найн! Щопен зи зофорт иирен ваген! Халт!
Петър тотално беше игнорирал виковете на граничаря, вкара на първа и тръгна да прекрачва прага на поредната страна, част от тяхното дълго и вълнуващо Европътуване. Митничаря извика нещо по радиостанциата си, бариерата пред зелената Лада се спусна рязко и Петър изненадан наби спирачки. Нали направи всичко както трябва? Какво се обърка? Пусти му австрийци…
***
posted by Na-Da at 2:00 PM
0 Comments:
Post a Comment
<< Home